Това е истинска история. Тя започва от, да го наречем прищявка. Моя полуобмислена, полуразумна, полузряла постъпка.
Последната коледа беше самотна за мен. Дъщеря ми пое по пътя си и колкото и да се радвах за нея, тя много ми липсваше. Всеки ден. Бях я отгледала сама и целия ми съзнателен живот се бе въртял около нея.
Какво, какво да направя, за да запълня празнотата – ще си взема котка. Каква котка? Черна. На пук на суеверията.
Избрах си в интернет едно черно момченце на 5 месеца и след няколко дни го докараха вкъщи. Котакът се стрелна под дивана и първия месец излизаше от там само по тъмно, за да се нахрани.
Беше черен като въглен. Кръстих го Тути. Тути, защото ни приличаше на черното драконче Tuthless от „Как да си дресираш дракон“ (“How to train your dragon”).
На втория месец Тути продължаваше да е асоциален. Започна да ме гложди чувството, че измъчвам животното. Бил роден навън. Бил имал сестричета. Аз откъде да му ги набавя?! Предложих да го върна на жената, която ми го даде. Отказа ми с тъга.
После Тути се разгони и положението стана още по-драматично. Два месеца минаха като на сън, ама без много сън, докато не дойде моментът да го кастрираме. „Него дивото си го зове“, ми каза ветеринарката със смесени чувства. Дали мен съжаляваше или него, не ми стана ясно.
Постепенно котарачето започна да уляга и да си общува свободно. Но само с мен. Дойдеше ли някой, той безславно се завираше на скришното си място под дивана. Сякаш го няма. Страхуваше се от всичко.
Майка ми заключи: „пълен дивак“. И беше права. Държах диво животно в апартамента си. Черно, диво животно.
Лятото дойде. С Тути вече си бяхме станали другарчета. Или поне така си мислех.
Тръгнах с него на гости на нашите в тяхната селска къща. Радвах се, че котакът ще има възможност да се налудува навън. Предишната ни котка така реагираше. Но скоро разбрах, че жестоко съм се объркала.
В момента, в който Тути се почувства свободен, инстинктите му сработиха. Сниши се, огледа се подплашено и дим да го няма – избяга в съседния двор. Колкото и да го виках, не реагираше. Появи се по тъмно втората нощ, сякаш да ми каже довиждане. Хапна и отново хвана дългата.
Следващите дни спря да ме доближава. После спря и да реагира на гласа ми.
Дойде време да си тръгвам. Привечер го намерих в една изоставена къща на края на селото. Седнах на земята. Говорих му. Предлагах му котешка храна. Не и не. Не пожела да ме доближи. Гледаше ме с обезумял поглед. След час кандърми просто се фръцна и изчезна нанякъде. Аз исках да го прибера, но той искаше да тича на свобода. Беше безвъзвратно трансформиран. Дивото го беше обладало.
Какво да се прави. Оставих резервна котешка храна на нашите и ги помолих да се оглеждат за черното въгленче. Тръгнах си, поплаках си и се стегнах. Котка или човек, всеки заслужава да уважаваме неговия избор.
Две седмици по-късно ми докладваха, че Тути се е появил по тъмно. Наял се припряно и избягал щом го повикали. И така на следващия ден, на последващия също. Пазели тишина и не мърдали докато се хранел. После изчезвал в мрака.
Три седмици откакто бях си тръгнала отново пътувах към къщата. Не таях и капка надежда, че Тути ще ме помни. Бях видяла как ме гледаше последния път. Като враг.
Пристигнах привечер. Видях черното му силуетче докато паркирах. Но щом зърна колата, той тутакси се стрелна в съседния двор.
„Чакаме го. Обикновено по това време се появява за храна“, каза майка.
И наистина, няколко минути по-късно Тути застана на портата и впери жълтите си очи в мен.
„Тутче, къде ходиш, бе, моето момче?“, попитах го, знаейки, че шансът да ме помни е нищожен. Но грешах.
Докато се взираше в мен, той започна адски силно да мяука, сякаш на котешки ми крещеше в лицето: „А ти къде беше, по дяволите?! Защо ме изостави тука?! Знаеш ли колко се измъчих самичък!“
Отне му половин минута да преодолее страха си и да ме доближи. Но щом ме усети и се увери, че наистина съм аз, толкова се развълнува, че се обърка какво да прави – да мяука ли, да мърка ли, да се гали ли, да ме гризка ли.
Помнеше ме! Помнеше гласа ми. Помнеше миризмата ми. Помнеше ръката, която го беше галила. Но все си мисля, че най-вече бе запомнил факта, че някой някога го е обичал такъв, какъвто е – дивак.
Толкова беше щастлив, че се разтрепери. Не ходеше нормално, а сякаш танцуваше. Радваше се, черничкия, радваше се като вярно куче, което дълго е чакало стопанина си.
Едното му оче сълзеше. Беше мръсен. Измършавял. Имаше белези от дясно. Очевидно се беше е бил с някакви котки. Изпитах усещане, че е възмъжал, сакаш е изкарал яка котешка казарма.
Същата нощ Тути спа в леглото ми. Или по-точно – спа върху мен. Спа върху гърдите ми и върху врата ми, там, където да усеща, че дишам. И да мога лесно да го целувам.
Сега постоянно ме вика, ако не ме вижда. Умира да го галя. Ако може да не правя друго – най-добре. Гледа все да е наблизо. Харесва му да си играем или да патрулираме заедно около къщата. Продължава да се страхува от всеки друг, включително от нашите. Продължава да е дивак. Допуска само мен в неговия свят.
А аз, аз се чувствам специална и щастлива.
Специална, защото черният котарак не е същество, което можеш да манипулираш. Не можеш да му обещаваш. Не можеш да го лъжеш. Не можеш да го караш да танцува. Не. Той е животно. За него важат само законите на природата.
Щастлива съм. Оставих го да направи своя избор. Не го прибрах насила. Уважих желанието му. Смятам, че стремежа за контрол няма нищо общо с обичта. Истинските неща в този живот са отвъд пряката зависимост. Давайки му свобода, бях си спечелила нещо толкова мило и истинско.
Снощи, докато галех гръбчето му, си припомних сюжета на Златния Компас (The Golden Compass). Действието се развива в паралелен свят, където всяко човешко същество е съпроводено от неговия животински дух. Някои имат маймуна, други – пор, трети – мечка. Вероятно в онзи измислен свят моят животински дух би бил дива, черна котка. Черна котка, с белези отдясно.
